Ще ви разкажа една приказка, която измислих преди десетина години. Тогава все още бях свенлива ученичка и не посмях да я изпратя до някоя медия и да я популяризирам :). Шегата на страна, но смятам, че моята приказка може да ви на кара да се замислите. Годините минаваха, а аз се осмелявах да я разказвам само на най-близките си. Вече ѝ е дошло време да види широкия свят. Приятно четене...
Имало едно време един ловец. Имал той жена и две деца. Прехранвали се само с това, което ловецът уловял. Годините минавали и той ставал все по-точен и се прибирал с все по-голям улов. За съжаление, ловецът се полакомил и започнал да избива горските животни безразборно.
Един ден, обаче късметът му изиграл лоша шега. Прицелил се ловецът в едно диво прасе, пуснал стрелата, а тя само одраскала кожата на глигана. Разлютило се животно и подгонило ловеца. Настигнало го прасето, съборило го на земята и го стъпкало. Човекът едва дишал, бил между живота и смъртта.
В този момент се приближила красива девойка. Нежна и ефирна, тя сякаш не стъпвала по земята, а се носила във въздуха. Девойката дала на мъжа да пие вода и той като по чудо започнал да се чувства по-добре. Накрая станал, взел си лъка и се прибрал у дома. А до девойката се приближила една старица и викнала:
- Кой ти позволи да излекуваш ловеца? Той трябваше да загине днес? Коя си ти да престъпваш моята дума?
- Съдбо, ако го бях оставила да умре, обричах на страдание неговото семейство. Те нямат вина за неговите постъпки.
Но Съдбата не била съгласна, била толкова разгневена, че проклела девойката да страда заедно със Земята. За всяко извършено от хората престъпление към природа, девойката получавала дълбока рана. Раните зараствали само, ако човек се опита да поправи грешките, които е допуснал. Едва тогава на мястото на раната оставал грозен белег.
Годините минавали, минали и векове, и хилядолетия. В днешно време една дрипава и грозна
жена обикаляла оживен квартал на голям град. Жената се разхождала между блоковите пространства - детските кътове били унищожени, мръсотия и боклуци покривали всяка тревичка, всяко цвете, храст и дърво. Натъжила се. В гората, в морето положението не било по-добро. Решила, че може да организира хората да почистят поне квартала си. Разпечатала листовки, залепила ги по входовете, спирала пешеходците и им обяснявала колко е важно да променят средата, в която живеят. Никой не взел думите й присърце. Дошъл денят на голямото почистване, а нито един човек не се явил. Седнала жената и по израненото й и пълно с белези лице се спускали горчиви сълзи.
Един възрастен мъж наблюдавал от апартамента си на осмия етаж мъката на жената. Станало му много тежко и се отдръпнал с инвалидната си количка от прозореца. Дядото знаел историята за девойката, която страдала със Земята, но никога не си и помислял, че може да е истина. Сега, обаче знаел. Приближил се до сина си, който се стягал да излиза и го помолил да помогне на бедната жена. Синът се ядосал, че баща му го занимава с глупости и побързал да излезе. А старецът се приближил отново до прозореца и заплакал....
Как ще завърши приказката зависи от вас. Какъв край предвиждате, ако девойката е нашата Земя, синът сте вие, а старецът вашата съвест?
Няма коментари:
Публикуване на коментар