За всички, които ги е страх от раждането

 С първото си дете забременях рано, почти дете. Наскоро завършила гимназия, приета студентка в желаната специалност и току що започнала работа. Нов град, нови хора и места. За човек, който не обича промените, горе описаните са достатъчни. Към тях добавям и някои любими моменти - сгодена съм за любимия мъж и се стягаме за сватба на есен.

 Началото на пролетта е и двамата с мъжа ми получаваме изненада. Положителен тест за бременност, последван от кръвен такъв - отново положителен. В такъв момент си малко объркан как ще се справиш от финансова гледна точка. Все пак може да прецените колко стаж имам, стои въпросът и че съм на изпитателен срок на работа. Но за себе си знам, че искам това дете. За щастие моите страхове и опасения не се оправдават. Емоционално през първият триместър съм двете крайности - през деня щастлива, лъчезарна и спокойна; през нощта не спирам да плача от страх - как ще се роди това дете? Как ще кърмя, нали е болезнено?

През втория и третия триместри се успокоявам. Истериите остават в миналото и аз се наслаждавам на всеки ден от бременността. Положителните емоции са в своя пик - изтегляме сватбата през юли и с моят годеник организираме тържеството (добре, че са сватбените агенции). Първият голям ден минава - нашата сватба. Наближава и вторият голям ден, най-големият. Избягвам да мисля и чета за предстоящото раждане, но времето ме притиска, бебето също. В един от разговорите с леля ми, тя ми каза нещо, което промени из основи моите възприятия. "Бебето по един или друг начин ще излезе. По-добрият и за теб, и за нея (знаехме, вече ще е момиче) е да се случи естествено." От този момент нататък не остана никакъв страх

 Вече съм в деветия месец. Усещам леки болки в кръста, но не им обръщам внимание. Нали ме отпускат, не ме боли постоянно.... Постоянно? Това напомня на контракции. Но не боли толкова много. Нали трябва да боли... много? Мислите ми са объркани. 7 вечерта е и двамата с мъжа ми се ровим из интернет. Решила съм да не безпокоя никого безпричинно, затова търся признаци, че раждането започва. Очевидно на моите слаби "контракции" не мога да разчитам. И на интернет не мога. Решавам да се изкъпя, позамотвам се още малко в нета. Решавам, че ще се спи. Лягам си, но не мога да се унеса. Ставам и поглеждам часовника - 2 сутринта е. Мъжът ми сладко, сладко спи, а моите леки болки зачестяват. Какво да се прави, ще звъня в болницата да питам. Сигурно много са ми се смеели, но за да отида до болницата трябва да събудим съседа (моят съпруг все още няма книжка и е на изпит утре). Никак не ми се иска да го будя, заради фалшива тревога. В крайна сметка събуждам мъжа ми. А той в просъница изцепва: "Не може ли да изчака до утре?"

  Съседът ни не чака второ повикване и пристига веднага. Той е татко на три принцеси и е врял и кипял. Пита ме на колко време са ми контракциите, щом му казвам, че са 3 минути, се зачудва защо по-рано не съм се обадила.

 Пристигаме в болницата, аз съм с 32 каратова усмивка и казвам на регистратура:

  - Аз май... раждам.

Пристига докторката и след като ме вижда колко съм спокойна отсича, че едва ли раждам. След прегледа се установява, че имам 6 см разкритие. Самото раждане няма да разказвам, ще ви споделя , обаче моето усещане за болка - да, боли, но далеч не толкова колкото показват във филмите. Аз усещах цялото си същество изтръпнало. Според акушерката тялото ми се е борело с болката....


Може да проследите порасналото момиче как се справя с новината за още едно бебе.